Убийството на Дик

Всяка сутрин. Всяка скапана сутрин точно в 7:00 тази откачалка ме буди с крещящата си терапия. Крещи,ама крещи,сякаш я колят. Действало й ободряващо. Какво пък,така или иначе будилникът не работи...но понякога си мисля,че го прави нарочно-изцвилва с най-тъйнкия си глас на два метра от мен,перпендикулярно на леглото и паралелно на входната врата.Е,това е тя. Ли. Най-голямото ми щастие и нещастие. Откачалката,с която живея,с която се чукам,с която се карам и която обожавам. Студените плочки на пода се лепнаха,като гладни пиявици за краката ми. Апартаментът мирише на кафе. Проснах се на дивана пред големия запотен,френски прозорец. Налях си кафе от порцелановата кана върху ниската холна маса,на която имаше един препълнен с фасове пепелник,две чаши за вино,едната с червено вино на дъното,в която муха бе намерила смъртта си,няколко книги една върху друга, от които „Закуска в Тифани” и някаква на Буковски ,дебела свещ, потекла по стъклената маса,цигаре и кутия от цигари. Масата често беше в такъв вид,тъй като прекарвахме доста време край нея. Голяма препълнена чиния с макарони се тропна пред мен,така,че два макарона изпаднаха от нея на масата. –Макарони? -Да. -Знаеш,че не са ми най-любимата закуска. -И какво?Аз обичам макарони. Усмихна се и се врътна към бара на трапезарията. Кучка. Знае,че не обичам макарони. Куче и котка. По цял ден се караме и се сдобряваме като правим любов навсякъде-на масата в кухнята,на вратата,на дивана,в леглото,в банята,на пода...Знам,че връзката ни е лудост,без която за съжаление не можем. Нито аз. Нито тя. Ли е най-нелогичният и шантав човек,когото познавам. Сутрин често се разхожда гола,но днес по чудо беше наметнала червения си халат върху финото си тяло,стъпвайки леко и обикаляйки целия апартамент с бързи и ситни,отмерени стъпки,които забиваше в пода. Ли има големи уши. Да. Едно от малкото неща с които можех да я дразня. Кожата й бяла.Косата й гарваново черна. Лицето и е кръгло и детско.При много ниски или високи температури бузите й поруменяват,а устните й стават червени. А ръцете й...колкото и да е инфантилна в поведението и маниерите си,ръцете на Ли са прелъстяващо женствени. Фини,дълги пръсти.Ръце на пианистка.А не е. -Какво правиш? -Ти какво правиш? -Как си позволяваш? -Моля? Прекалено ужасно си странна?! -Странна? За теб е нещо нормално да хващаш съквартирантката си за задника? -За мен е нещо нормално,особено,когато тя освен съквартирантка е и моя приятелка! -Ти полудя ли? Чудех се какво й става. Дали реакцията й се дължеше на някаква обида от моя страна,тъй като таксата ми „свръхбагаж” за думите ми в куфара винаги е била висока, а и притежавам ненадмината словоохотливост,която понякога реже по-лошо и от бръснарско ножче. Реших,че това са поредните й глупотевини,като твърдеше,че нямаме нищо общо,освен общото ни съжителство. Но тази смахната игра започна да ми идва в повече,когато тя цял ден се държа с мен по този начин. Разговаряхме само по битови въпроси,което ме побъркваше. Не можех да направя нищо. Ли дори не искаше да ме чуе. Положението е трагично. Вече трети ден се държи така.Почти не си говорим. Говори ми само за някакъв мъж,на който вика Дик. Дик това,Дик онова.Не мога да слушам повече за този „фалус”. Исках да разбера нещо повече за него,но единственото,което можех да направя, беше да гледам всеки ден как Дик я посреща на края на първата пресечка в дясно. Дори един ден я целуна, което преобърна всичките ми вътрешности. Дик не беше нищо особено. Среден на ръст,с лице,което никога не успях да видя,тъй като върху него падаха черни къдрици от косата му,която наподобяваше гнездо,на което се чудех как още нито една гарга не беше свила гнездо. Мисля,че беше китарист,тъй като някои дни се появяваше с китара на гърба. Колко романтично! Като за капак трети ден вали. Мразя дъжда. Страхувам се. Травма от детството,за която не обичам да говоря. Не излизам без чадър. Дори при ясно време. Нещо като „дъждофобия”,ако въобще съществува такава дума. Целият този фарс с Ли и този Дик ме ядеше. Усещах как зърното на ревност и ярост растеше в мен и стигаше колосални размери. Не можех да спя,спрях да се храня. Бях в емоционална кома,от която нямаше изглед да се събудя. А и скапаният дъжд не спираше. Четвърта вечер. Вратата се хлопна и Ли влезе мокра до кости с китара в едната ръка. Свали и разхвърля мокрите си дрехи из стаята, и седна задъхана на дивана. Стоях отсреща и не отделях поглед от нея и новата й придобивка,която несъмнено бе получила от Дик. -Как си,бейби?-попита ме ухилена,подсмърчайки. Опитах се да кажа нещо,но не можах. Нещо ме беше хванало за шията и бе сковало цялото ми тяло. Ли крастоса крака и сложи китарата върху бедрата си. Кълбото в стомаха ми бързо се придвижи към гърлото ми и неочаквано излезе като зле смляна храна. –Това т-т-трябва д-д-да спре. –Кое,бейби? -Ще го убия. -Кой ще убиеш? -Дик.Ще му пръсна черепа. -О,да!Знам,бейби.-изсмя се тя. -Смешно ли ти е,”бейби” ? Усмивката й замръзна,когато извадих пистолет изпод едната възглавница на дивана. Исках да пратя Дик там от където беше дошъл-от Нищото. Ще очистя това копеле. Знаех,че я чака на ъгъла. Беше 8 часа вечерта. Всяка вечер се срещаха по това време.Затичах се в несвяст натам. Дъждът ме намокри. Първо се пропи на големи капки в дрехите ми, а после и намокри косата и цялото ми тяло. Не усещах нищо. Когато стигнах края на пресечката,той наистина беше там. Гледаше ме нагло и не помръдваше. Статуя. Ли ме настигаше крещейки, но единственото което чувах, беше кръвта в ушите ми и дъжда, който плющеше по земята. Вдигнах пистолета и се прицелих точно в челото. Бам! Застрелях го. Пръснах черепа на китаристчето. Втренчих се в уличната лампа над него. Под озарението й капките падаха с цвят на кръв. Каква червена вечер,помислих си. Постепенно започнах да чувам познат глас,който викаше „Събуди се!,Събуди се!” Тялото ми сякаш изплува от дъно,изтласкано от силно налягане. Пред мен стоеше Ли, втренчена уплашено в мен. -Имаше кошмар,съкровище.Добре ли си? -По-добре не съм била. -Откачалка! Прегърна ме силно и дълго време не се отлепихме една от друга. После станах, облякох си ризата и се приближих до прозореца. Обърнах се и видях как Ли ми се усмихва от леглото,изпод купчината чаршафи. Спокойна погледнах през прозореца. В края на улицата стоеше огромен билборд с някакъв китарист на него,с дупка на челото.

Парфюм

Автобусът е пълен с хора. Всички приличат на нея. Наблюдавам я от няколко дни. Виждалa съм я и друг път,просто до сега не я забелязвах. Всичко започна един ден, в който закъснях за работа. Това се случва често, тъй като имам грозния навик сутрин да местя стрелките на часовника назад. С около половин час. Не повече. Упражнение за луди или по-скоро за хора, на които времето никога не им стига. Та този ден закъснявах за работа. След дългo гонене на автобуса успях да се кача, когато той спря на светофара в края на улицата. Хванах се за една жълта дръжка, която висеше отгоре. Хващам се по навик за нея, без дори да я поглеждам. Без да гледам знам дори кой къде е седнал. Кварталът,в който живея е малък и автобусът сутрин тръгва от там. Качват се около десет човека. Тя беше една от тях. Преди да я забележа. Тази сутрин закъснявах за работа. Държах се здраво за дръжката, очите ми отегчено проследяваха жълтите тръби на седалките и на мястото за багаж, където стоях. Една бяла ръка закова погледа ми върху нея. Тази ръка свенливо се показваше от дълъг ръкав на бяла блуза. Пръстите здраво се бяха хванали за дръжката пред седалката. Кожата на ръцете беше бяла, почти прозрачна. От стискането вените й бяха изпъкнали. Пръстите й бяха дълги и тънки, пръсти на жена. На палеца студенееше пръстен. Ноктите изрязани, не изгризани. Тогава я забелязах, когато закъснявах за работа. Помислих си какви ли са на допир тези ръце? На следващия завой не се сдържах и уж без да искам тялото ми се поднесе и безимения и кутрето на дясната ми ръка докоснаха нейната. Последно,подобно усещане имах, когато електрическият ми сом ми пусна ток, когато му сменях водата в аквариума. Тогава видях и лицето й. Беше онова момиче, което виждах всеки ден, на същата седалка, но вече не беше просто една от десетимата, които сутрин се качваха в автобуса. Закъснявах за работа. Позволих си да я гледам през целия път. После обратно към вкъщи. После видях къде живее. Болният ми мозък не спира да мисли за нея. Всеки ден всичко се повтаряше и безразличието ми се превърна в непоносимо настървение да я виждам всеки ден. А тя дори не ме забелязва. Гледа през мен. Тя май наистина не знае в какво се е превърнала за мен. Градът ни не е от най-красивите, но картината, която контейнерите за боклук, уличните песове и разбития път рисуваха,се превръща в шедьовър, когато добавя гледката към прозореца й. Мамка му! Пръкна се като пъпка на гърба ми и от тогава не спирам да се чеша. Краста! Имам усещането,че е нещо различно от другите,които траят колкото хубава книга или топла вана. Ежедневието ми заприлича на умело обелените й устни и замириса на силния й парфюм, който продължава да ме разкостява дори след като се разделим. Жълтият автобус се превърна в мястото ни за срещи. Нищо, че тя не подозираше, че се срещаме. Има дни, в които не се качва в автобуса. Тогава имам желание да убивам, да разфасовам всеки в скапания автобус, като започна от дебелия шофьор, последван от намръщената циганка, която продава билиетите. Това момиче, което толкова много желаех с цялото си същество и слабините си, никога не промени леденото си изражение, тази кучка с белег на лявата вежда...Самоубийство е да я гледам. Днес размишлявах върху това, какво всъщност се случва и мисля,че я обичам или както му казват хората на това. Личният ми психиатър ми каза,че имам някакво си там Разстройство на навиците и неуточнено влечение. Какво ти разстройство и неуточнено влечение! Влечението ми е напълно уточнено! Име няма, но знам,че всяка сутрин в 7:00 се качва в автобуса, в 7:30 слиза, после в 16:15 се качва обратно и в 16:45 си е пред тях,ако автобусът не закъснее.За да не я изпускам спрях да връщам стрелките на часовника назад. Извън този един час, който ми се събира на ден с нея, живея с парфюма й. Имам чувството,че се е пропил в костите ми. Днес я няма. Автобусът е пълен с хора. Всички приличат на нея. Очите ми я търсят,но само носът ми успява да усети уханието й. Него не мога да сбъркам,а и то е единствената чиста миризма сутрин в цялата тази воня на немити усти и пушек,влязъл със студа от вратата. Мина месец,а няма и дума помежду ни. Струва ми се нелепо.Всички приличат на нея. Задушно е. Ще убия някой, с надеждата този някой да е тя. Облива ме пот. Не мога да стоя повече тук. Бия с дланта си червеното копче за спиране на автобуса. Хайде спри и ми отвори шибаната врата!Въздух! Още въздух! А сега накъде? Мирише ми на нея. Тръгвам на някъде. Знам какво. Ще купя този парфюм. Ще измириша всички парфюми в магазина и ще го позная. Мога. Ето го! Силната му миризма огъва колената ми. Ще го купя. Поисках да ми го сложат в черна чанта. Ей така,за по-сигурно. Бягам. Бягам към вкъщи. Към нея. От нея. Вече съм у дома. Хвърлям се на дивана и с треперещи ръце го вадя от чантата. Ще се изкъпя в него. Тя е тук. Пропива се в ноздрите ми.Още. Искам вкуса й.Ще го опитам. Парфюмът стипчиво се разля в кухините на устата ми, усещам как минава надолу през гърлото,гърдите. Това е тя. Изгаря ме ароматно отвътре. Гади ми се от нея, но я искам още повече. Нирвана. Транс. Опиум. Събуждам се. Това не е моето легло и стаята не е червена. Миризмата на формалин и на парфюм се смесват и образуват една остра субстанция, от която ми се повръща. Светлината от прозорците заслепява очите ми. На мен има някаква синя престилка и системи по ръцете. Вратата се отвори и при мен влезе медицинската сестра. Носи поднос с лекарства и чаша с вода. Ръцете й са хубави. Усмихва ми се. „Как сте?” Продължава да ми се усмихва. „ От какво е този белег на веждата ви?” „Снощи май сте препили...с парфюм” Усмивката й се изля в мръсно изкикотване. „Май не ви се говори...хубав пръстен” погледна пръстена на палеца ми и остави таблата с лекарствата и водата до мен. Отвори вратата и каза с усмивка на излизане „Между другото ползвам същия парфюм” И така да е, едва ли мога да го усетя, тъй като аз воня на него. На таблата до лекарствата има малко листче с телефонен номер. Най-вероятно нейният.Смачках го и го сложих в джоба на престилката си, а лекарствата изпих. Търся часовник по стените,но няма.Всъщност не ме интересува колко е часът.Облякох се и тръгнах.От никъде за никъде. Вие ми се свят.Някаква обърканост натиска тила ми и той изтръпва. Искам ли да повярвам,че аз и момичето от автобуса бяхме един и същи човек? Трябва ли? Тя беше лудостта, която успях да задържа, докато всичко друго ми се изплъзваше. Агония, която си заслужаваше. Автобусът е пълен с хора. Всички приличат на мен.