Парфюм

Автобусът е пълен с хора. Всички приличат на нея. Наблюдавам я от няколко дни. Виждалa съм я и друг път,просто до сега не я забелязвах. Всичко започна един ден, в който закъснях за работа. Това се случва често, тъй като имам грозния навик сутрин да местя стрелките на часовника назад. С около половин час. Не повече. Упражнение за луди или по-скоро за хора, на които времето никога не им стига. Та този ден закъснявах за работа. След дългo гонене на автобуса успях да се кача, когато той спря на светофара в края на улицата. Хванах се за една жълта дръжка, която висеше отгоре. Хващам се по навик за нея, без дори да я поглеждам. Без да гледам знам дори кой къде е седнал. Кварталът,в който живея е малък и автобусът сутрин тръгва от там. Качват се около десет човека. Тя беше една от тях. Преди да я забележа. Тази сутрин закъснявах за работа. Държах се здраво за дръжката, очите ми отегчено проследяваха жълтите тръби на седалките и на мястото за багаж, където стоях. Една бяла ръка закова погледа ми върху нея. Тази ръка свенливо се показваше от дълъг ръкав на бяла блуза. Пръстите здраво се бяха хванали за дръжката пред седалката. Кожата на ръцете беше бяла, почти прозрачна. От стискането вените й бяха изпъкнали. Пръстите й бяха дълги и тънки, пръсти на жена. На палеца студенееше пръстен. Ноктите изрязани, не изгризани. Тогава я забелязах, когато закъснявах за работа. Помислих си какви ли са на допир тези ръце? На следващия завой не се сдържах и уж без да искам тялото ми се поднесе и безимения и кутрето на дясната ми ръка докоснаха нейната. Последно,подобно усещане имах, когато електрическият ми сом ми пусна ток, когато му сменях водата в аквариума. Тогава видях и лицето й. Беше онова момиче, което виждах всеки ден, на същата седалка, но вече не беше просто една от десетимата, които сутрин се качваха в автобуса. Закъснявах за работа. Позволих си да я гледам през целия път. После обратно към вкъщи. После видях къде живее. Болният ми мозък не спира да мисли за нея. Всеки ден всичко се повтаряше и безразличието ми се превърна в непоносимо настървение да я виждам всеки ден. А тя дори не ме забелязва. Гледа през мен. Тя май наистина не знае в какво се е превърнала за мен. Градът ни не е от най-красивите, но картината, която контейнерите за боклук, уличните песове и разбития път рисуваха,се превръща в шедьовър, когато добавя гледката към прозореца й. Мамка му! Пръкна се като пъпка на гърба ми и от тогава не спирам да се чеша. Краста! Имам усещането,че е нещо различно от другите,които траят колкото хубава книга или топла вана. Ежедневието ми заприлича на умело обелените й устни и замириса на силния й парфюм, който продължава да ме разкостява дори след като се разделим. Жълтият автобус се превърна в мястото ни за срещи. Нищо, че тя не подозираше, че се срещаме. Има дни, в които не се качва в автобуса. Тогава имам желание да убивам, да разфасовам всеки в скапания автобус, като започна от дебелия шофьор, последван от намръщената циганка, която продава билиетите. Това момиче, което толкова много желаех с цялото си същество и слабините си, никога не промени леденото си изражение, тази кучка с белег на лявата вежда...Самоубийство е да я гледам. Днес размишлявах върху това, какво всъщност се случва и мисля,че я обичам или както му казват хората на това. Личният ми психиатър ми каза,че имам някакво си там Разстройство на навиците и неуточнено влечение. Какво ти разстройство и неуточнено влечение! Влечението ми е напълно уточнено! Име няма, но знам,че всяка сутрин в 7:00 се качва в автобуса, в 7:30 слиза, после в 16:15 се качва обратно и в 16:45 си е пред тях,ако автобусът не закъснее.За да не я изпускам спрях да връщам стрелките на часовника назад. Извън този един час, който ми се събира на ден с нея, живея с парфюма й. Имам чувството,че се е пропил в костите ми. Днес я няма. Автобусът е пълен с хора. Всички приличат на нея. Очите ми я търсят,но само носът ми успява да усети уханието й. Него не мога да сбъркам,а и то е единствената чиста миризма сутрин в цялата тази воня на немити усти и пушек,влязъл със студа от вратата. Мина месец,а няма и дума помежду ни. Струва ми се нелепо.Всички приличат на нея. Задушно е. Ще убия някой, с надеждата този някой да е тя. Облива ме пот. Не мога да стоя повече тук. Бия с дланта си червеното копче за спиране на автобуса. Хайде спри и ми отвори шибаната врата!Въздух! Още въздух! А сега накъде? Мирише ми на нея. Тръгвам на някъде. Знам какво. Ще купя този парфюм. Ще измириша всички парфюми в магазина и ще го позная. Мога. Ето го! Силната му миризма огъва колената ми. Ще го купя. Поисках да ми го сложат в черна чанта. Ей така,за по-сигурно. Бягам. Бягам към вкъщи. Към нея. От нея. Вече съм у дома. Хвърлям се на дивана и с треперещи ръце го вадя от чантата. Ще се изкъпя в него. Тя е тук. Пропива се в ноздрите ми.Още. Искам вкуса й.Ще го опитам. Парфюмът стипчиво се разля в кухините на устата ми, усещам как минава надолу през гърлото,гърдите. Това е тя. Изгаря ме ароматно отвътре. Гади ми се от нея, но я искам още повече. Нирвана. Транс. Опиум. Събуждам се. Това не е моето легло и стаята не е червена. Миризмата на формалин и на парфюм се смесват и образуват една остра субстанция, от която ми се повръща. Светлината от прозорците заслепява очите ми. На мен има някаква синя престилка и системи по ръцете. Вратата се отвори и при мен влезе медицинската сестра. Носи поднос с лекарства и чаша с вода. Ръцете й са хубави. Усмихва ми се. „Как сте?” Продължава да ми се усмихва. „ От какво е този белег на веждата ви?” „Снощи май сте препили...с парфюм” Усмивката й се изля в мръсно изкикотване. „Май не ви се говори...хубав пръстен” погледна пръстена на палеца ми и остави таблата с лекарствата и водата до мен. Отвори вратата и каза с усмивка на излизане „Между другото ползвам същия парфюм” И така да е, едва ли мога да го усетя, тъй като аз воня на него. На таблата до лекарствата има малко листче с телефонен номер. Най-вероятно нейният.Смачках го и го сложих в джоба на престилката си, а лекарствата изпих. Търся часовник по стените,но няма.Всъщност не ме интересува колко е часът.Облякох се и тръгнах.От никъде за никъде. Вие ми се свят.Някаква обърканост натиска тила ми и той изтръпва. Искам ли да повярвам,че аз и момичето от автобуса бяхме един и същи човек? Трябва ли? Тя беше лудостта, която успях да задържа, докато всичко друго ми се изплъзваше. Агония, която си заслужаваше. Автобусът е пълен с хора. Всички приличат на мен.