събота, 19 април 2014 г.

НЯКЪДЕ Е СПРЯЛО ДА ВАЛИ (или Как Виктор срещна Маркес в рая)

Той направи няколко крачки напред, без да обърне внимание на проливния дъжд, който обливаше раменете му. Точно за пет секунди едрите капки напоиха дрехите му и Виктор заприлича на мокра, улична мърша. Бавно и колебливо той протегна дясната си ръка към пощенската кутия. И ако в този момент, някой беше скрит в храста до къщата, за да нарисува този жалък момент, щеше да нарисува 'Сътворението' , но с ръката на Виктор, която докосва ключът на пощенската кутия.

За Виктор това беше ежеседмичен ритуал, който изпълняваше всеки път с една и съща прецизност и отдаденост. За разлика от мъжете в неговата компания той не можеше да играе 'Свара'. Когато момчетата играеха, той стоеше отстрани и записваше резултатите, или разпределяше кибритените клечки,а на гърба на листите понякога написваше някое смешно стихотворение, което на края на играта прочиташе на момчетата, които не беше известно дали се смеят на стихотворението или на него. Въпреки това той много добре бе усвоил първото поглеждане на двете раздадени карти. Но как не би могъл да го направи, след като толкова много драма се събираше в това бавно движение на палеца и показалеца, които се натискаха един в друг, за да разделят картите една от друга. Отстрани това приличаше на някаква невидима сила която се бореше с тези два пръста. Момчетата обилно се потяха и с мъчни звуци разкриваха пред себе си какви карти им е раздала съдбата. Също толкова умело той хващаше ключа на пощенската кутия и така го стискаше и завърташе, сякаш кутията бе захапала ключа и не искаше да го пусне. Ръцете на Виктор се изпотяваха, въздухът му не стигаше но накрая той винаги успяваше да завърти малкия ключ. Тогава ключалката силно щракваше, като капан за мишки и Виктор облекчен отваряше ръждясалата тук там вратичка на пощенската кутия. После плахо бъркаше вътре и бавно, много бавно изваждаше единственото писмо в нея. Тук търпението му и цялата му прецизност се изчерпваха и той хващаше писмото и разкъсваше като животно,понякога със зъби, плика. Задъхан изваждаше писмото от разпердушиненото му гнездо. Окото му бе свикнало да прочита само първите два реда от писмото, които често, както и днес бяха ‚Не сме готови да издадем ръкописа Ви.‘ Всичко това завършваше всеки път по един и същи начин – Виктор удряше писмото и плика в земята. Днес, заради дъжда, циментът беше мокър и те изплющяха като ударени карти в маса с мушамяна покривка. После задължително започваше да скача върху писмото на земята. Крещеше някакви неща, но нищо не му се разбираше. Това вече добиваше някаква форма на индиански ритуал. Яростните му подскачания развързваха пожълтелият му бял халат и голото му тяло сякаш приличаше на корабокрушенски кораб, който се плискаше в море от мляко. Тъжният му жезъл също скачаше с него,макар че се забавяше малко. После старата му съседка излизаше да вземе вестника си, виждаше го и се изкашляше насила. Тогава Виктор замръзваше в последното свое движение, рязко се изправяше, като в казарма и сърдито се загръщаше с халата си. С няколко горди големи крачки той взимаше разстоянието от пощенската кутия и вратата си, последван от също толкова важният му перчем. После съседката му си взимаше вестника и се връщаше вкъщи. След като бравата й щракнеше, Виктор изхвърчаше бързо от входната врата, взимаше писмото от земята като на някаква щафета и се връщаше обратно също толкова бързо.

Това се повтаряше всяка седмица, в най-малки детайли. Кой беше Виктор? Виктор беше един млад и уверен в себе си писател, който все още вярваше,че нещата могат да се случват по нормалния начин, без да ‚надува свирките‘ на издателите, както направиха някои негови приятели, които вече издават втората си книга. Всяка седмица той изпращаше своите ръкописи на някое издателство. Издателството не закъсняваше с отрицателния си отговор. После Виктор се затваряше в къщата и в себе си и не излизаше с дни, докато не се вдъхнови от някое врабче на прозореца или от някой гълъб,Виктор харесва гълъбите, тогава той трескаво започваше да бърка в буркана с химикалите, изваждаше един и хващаше лист хартия. След като започнеше да пише той въздъхваше с облекчение, а понякога тялото му дори потрепваше като на малко дете, което току що се е изпишкало. Писането го изпълваше с живот и очите му заблестяваха, сякаш не познаваха смъртта или знаеха коя е тази старица, но знаеха и че никога няма да я срещнат. Единственото, което липсваше на Виктор беше късметът. Той бе признат от повечето големи писатели в страната, които го четяха и адмирираха текстовете му,но издателските секти упорито връщаха ръкописите му и той си оставаше просто един писател без книга, който на всичкото отгоре беше четен,но нямаше щастието да помирише разказите и поемите си от прясна току що напечатана хартия.

Виктор седна облекчен на дивана след като току що бе изпратил поредния си разказ до някакво списание за съвременна литература. Той рядко излизаше от вкъщи, тъй като през повечето време стоеше затворен и пишеше. Заради това той не пропускаше новините, които излъчваха по кабелната телевизия. Той трябваше да бъде информиран,защото някой път от късните новини излизаше добър материал върху който можеше да се пише. ‚Денят започва с култура‘ беше любимият телевизионен блок на Виктор, въпреки,че според него, блокът се гледаше от доста ‚бутафорковци‘. Времената бяха такива, че истински културният човек можеше да бъда различен от псевдо-интелектуалеца само в банята, докато си тананика Брамс или в Понеделник, когато профаните ходят на театър, а той си пие кафето с вестник ‚Култура‘, или както Виктор обичаше да цитира Лювен Жилов- Син-‚по това което прави, когато никой не го гледа‘. Виктор беше честен пред себе си и с ръка на сърцето,можеше да нарече себе си истински ‚културдрегер‘ както често го наричаха приятелите му. Но това съвсем не беше важно.

Виктор седна облекчен на дивана след като току що бе изпратил поредния си разказ до някакво списание за съвременна литература. В този момент от улицата се чу плач на жена и този плач много приличаше на плачът на съседката му. Последно я бе чул да плаче така, когато умря котката й. Докато плачът се усилваше, започнаха да вият някакви сирени и Виктор не беше сигурен дали това са сирени, които оповестяват някакво страшно бедствие, като война или ядрена заплаха или са сирени, пуснати за профилактика или за почит на някой мъртъв важен човек. Докато сирените постепенно отшумяваха като голямо ранено животно, което си отива, телефонът му започна да получава едно след друго известия от социалната мрежа, в която се бе регистрирал,заради хората, които го четяха. Множеството известия блокираха телефона му и той дори не успя да прочете нито едно. Виктор грабна дистанционното и пусна телевизора. От него на живо предаваше Женка Шикерова. В горния ъгъл на екрана, в полупрозрачна лента бързо се изнизваше надписа ‚Светът загуби Габриел Гарсия Маркес‘.
-Моля!?- извика Виктор втрещено и вдигна едната си вежда.

Челото му се набразди и долната му челюст увисна. Да,светът се бе разделил с любимият му писател, който бе умрял тази сутрин. Виктор остана дълго с това абсурдно изражение на лицето, докато извънредната емисия новини не свърши и не започнаха рекламите на Веса Теле Шоп и бабата от телевизора не започна да чисти църквата с магическия си парцал. Според Виктор, парцалът на Господ бе най-ефикасният от всички. Той чистеше и мръсните и чистите хора от земята. Ето това е истински магически парцал! Виктор за секунди си представи, съвсем по ‚гаустински‘ как рекламира парцала на Господ във Веса Теле Шоп. На вратата обаче се почука и фантазията на Виктор се спука като сапунен балон. Виктор скочи и заби окото си в шпионката. Пред вратата стоеше разносвача на пици с голям картон в ръцете си. Виктор отвори вратата и бръкна в единия си джоб, за да извади пари.

-Добър ден! –извика бодро момчето
-Колко да е добър, я виж как вали.- отвърна Виктор
-Земята има нужда от малко дъжд, не мислите ли.-каза момчето докато подаваше пицата на Виктор.
-Разбира се. – каза Виктор и пое голямата кутия с едната си ръка. С другата му подаде парите.
-Разбрахте ли за Маркес? –тъжно попита ‚пица‘ момчето
-Да. Току що. Беше ми любим. Такъв и ще остане.- измърмори Виктор
-Да, чувал съм, че пише добре, не съм го чел, но такива хора остават…
-Остават, да. – каза Виктор и бръкна за още пари в джоба си ,след което ги пъхна в джоба на ризата на пица момчето, после се обърна и прекрачи прага си.
-Благодаря за бакшиша!-извика момчето след него-и вас няма да ви забравя!

Виктор се обърна отегчен, кимна с глава,влезе и затвори вратата след себе си. Сложи пицата на масата и започна тромав монолог в главата си.

„Щял да ме запомни малкия келеш. Заради бакшиш. Не защото пиша, а заради бакшиша. А Маркес? Него ще го помнят всички разносвачи на пици и техните деца дори, които обезателно ще бъдат разносвачи на пици. Маркес е велик писател, а ти си Виктор писарушката, писателят без книга, който всички четат, но никой не разлиства“
Виктор се удари силно по главата, отвори пицата, взе едно парче от нея и продължи да размишлява.
„Маркес мирише. Мирише на библиотеката ми. Маркес мирише на пица. Разносвачите на пица го доставят по домовете. Маркес е пица. Да,Маркес е пица. Той е жив, а аз съм умрял преди да се родя. Нищо не става от мен. Нищо не остава от мен. Какъв писател е писателят без книга! Виси като опрана дреха на простора и само мирише. Никой не го облича. Никой. Маркес го облича целия свят. Маркес е велик! А аз? Четат ме очите, не ръцете. Ужасно. Веднъж да ме издадат, да ми донесат книгата, моята си книга, ще откъсна всяка страница от нея и ще я изям. Като пица ще си изям книгата, за да знам,че мога да бъда и пица. Като Маркес. Защото какъв писател е този, който не може да нахрани стомаха? Писателите трябва да засищат. Трябва да се разнасят от пица момчетата. Отварям картона за пица и какво да видя – Маркес! Какво имаме за обяд? Сто години самота. Ей сега ще ги изям и няма да чакам да изстинат. Такива книги не се ядат с вилица и нож, ядат се с пръсти, за да можеш да оближеш и последната дума от пръстите, да омекнат тези твърди пръсти, твърди пръсти…твърди…'

Докато мислите му се блъскаха като луди в стените на главата му, Виктор се облегна назад и няколко остатъчни мисли изтекоха в полусъзнанието му, когато той изморено затвори очи.

„Аз съм писател без книга, аз съм книга без писател… „ и Виктор заспа.
Сънят му го отнесе в бяло нереално пространство. Светлината беше гъста и млечно бяла, и едва се промушваше през облаците. Стаята приличаше на неговата, но повече приличаше на небе.
-В рая ли съм? –уплашено попита Виктор.
Тишината и белотата на облаците изпълваше пространството. Виктор стъпваше по облаците и потъваше в захарната им мекота. В края, до където виждаха очите му, той започна да отличава светъл силует. Стаята започна да расте и силуетът започна да става все по-ясен и да се приближава към него. Накрая фигурата се озова на няколко метра от Виктор, макар че в тази реалност разстоянието се измерваше в облаци. Пред Виктор застана един белобрад, гол старец, който закриваше слабините си с разтворена книга.
-Господи, ти ли си?-попита Виктор
-Аз съм Маркес.-отвърна старецът. Той задържа книгата с едната си ръка, а с другата ръка показа среден пръст на Виктор.
-Маркес? Габриел Гарсия Маркес? Да приемем,че сте Маркес. Ако вие сте този Маркес,за който говорим, значи аз съм умрял и най-вероятно се намираме в рая?
-Да,глупако! – каза стареца и каза „Някъде е спряло да вали“.
-Моля? –попита озадачен Виктор
-Някъде е спряло да вали.-повтори Маркес.
-Аз съм ваш голям почитател! Вие сте велик…бяхте…още сте. Това не беше ли от един ваш разказ?
-Някъде е спряло да вали.-повтори отново Маркес.
Странен човек –помисли си Виктор-и все повече започва да ми прилича на Маркес от снимката със средния пръст.
-Чел съм всичко от вас. Аз също пиша.-гордо заяви Виктор.
-Някъде е спряло да вали.- повтори Маркес
-Да, чел съм го. Страхотен разказ. Четох го дори, когато валя проливен дъжд три дни без да спре и удави на баба ми кокошките. После тя се поболя и…между другото, виждали ли сте я тук наоколо? Баба ми…Както и да е, и аз пиша. Но нямам книга… вие как успяхте?
-Някъде е спряло да вали.
-Извинете, но не разбирам…къде е спряло да вали? При мен май още вали. Ако сега съм в рая, значи съм умрял. Да, умрял съм. Ако съм умрял, докато съм ял последната си пица, значи съм умрял без книга. Значи не съм никакъв писател. Проклятие! И когато пица момчето занесе поредната пица, на поредния адрес, той няма да каже на домакина „Разбрахте ли, писателят Виктор умря“. Ще си вземе бакшиша и ще си купи бира без да знае кой е Виктор и за какво е живял. Не че той знае за какво е жив, де…А мен ще ме намерят след няколко дни, само защото съседката, ми старата чанта, е забелязала, че тази седмица не й изнасям представление пред пощенската кутия и тя взела,че се притеснила за мен. По случая викнала полиция,защото й станало малко съмнително,те пък дошли чак след два часа,защото съм писател без книга и нямало защо да бързат. Все тая. Нали съм вече в рая. И така приятно и интересно е,че тук съм с вас в една стая, тоест на едно небе…и можем да си разговаряме по всякакви теми.
-Някъде е спряло да вали.
-Очевидно вие друго няма да ми кажете, но съм длъжен да попитам велик писател като вас, кажете ми, честно, защо не сте взели книгите си с вас тук? И защо не се покривате с ваша книга, а с книгата на Матей?
-Някъде е спряло да вали.
-Разбирам. Оставили сте ги на хората долу…ако…ние сме горе. И мен ме четат в момента в някое кафе, на някой компютър или на някой пресниман лист,с който разделят страниците на ‚Сто години самота‘. Е…вашите читатели са милиони, а моите само стотици. Но пък четат хората! Какво четене пада само! Хехе. Четат ни и двамата. Един подир друг! Малко Маркес, после Виктор… Хехей, нали така? А ние тук сме над нещата и си говорим за приятни неща и пет пари не даваме на какво ни четат и колко ни четат,нали? Важното е хората да четат. Хубаво сте направили като сте оставили книгите си долу. То като гледам…и аз съм гол като вас…кога съм се покрил и аз с Матея, не съм разбрал…
-Някъде е спряло да вали.
-Така е. Прочели са ни и е спряло да вали? Нали това искате да кажете? Или не? Ама и аз съм една пица! Надух ви главата...
-Някъде ще спре да вали.
-Е, това вече е нещо друго!-радостно извика Виктор.

Виктор се разбуди и бавно отвори очите си, на които отне няколко секунди, за да фокусират празната кутия от пица на масата. Денят беше започнал да си отива, а навън все така звучно се изливаше пролетният дъжд, който караше улуците на къщата да текат като сополиви носове. Земята пушеше. Дъждът я гасеше от страстите на слънцето, които бяха по лепнали по нея през деня. Имаше нещо мистично в тази късна картина и в този пролетен, студен душ, който миеше улиците. Локвите преливаха, като очи на изоставена жена и водата не спираше да тече по бордюрите на лицето й.
На вратата се почука. Виктор стана неадекватно и отвори вратата. Пред него стоеше един подгизнал мъж с колело.

-Добър ден. Дъждът ме изненада на пътя. Може ли да вляза в дома ви, докато спре да вали? – попита свенливо мъжът с колелото.
-Разбира се. Влезте. – категорично отговори Виктор. Мъжът изглеждаше свестен и приятен за разговор.-Оставете колелото в антрето и влезте. Аз ще оставя вратата отворена, да влезе малко от новия въздух. Тази дъждовна свежест не бива да се изпуска. Тя трябва да изпълни дробовете на къщата. А някъде дори вали и град, ако не ме лъже обонянието. Мирише на кориандър? –каза Виктор и си пое дълбоко въздух, за да усети по-добре мириса.
-Не ви лъже. Жена ми е вкъщи, в съседното градче и каза, че ги е ударило.
-Ужасно… Имате ли градина?
-Да, малка градина с подправки. Заминала е…
-Жалко…Но винаги можете да посадите нова, нали така? –засмя се Виктор и потупа укорително госта по гърба.
-Така е. Мъжът с колелото се усмихна и двамата влязоха навътре в трапезарията.
Виктор влезе в съседната стая и се върна със сухи дрехи в едната ръка.
-Ето тук…малко сухи дрехи. Сменете дрехите си, за да не настинете.-каза Виктор, като подаде дрехите на неочаквания гост.
-О, благодаря ви, никак не би било зле да сменя мокрите си дрехи. Благодаря ви. – каза мъжът с колелото и пое в ръцете си сухите дрехи.
-Няма защо. Искате ли чай? – попита вежливо Виктор
-Защо не? Един чай след този дъжд би ми дошъл доста добре. – отвърна гостът, сякаш казва някаква забавна шега, която само той и Виктор разбират- С какво се занимавате, ако не е тайна? Виждам много книги навсякъде.
-Пиша. Писател съм.
-Наистина?! Любопитен съм да прочета нещо ваше. Може ли? –въодушевено попита мъжът
-Може.
-Страхотно! Дайте ми книгата си да прочета нещо! –нетърпеливо помоли гостът
-Нямам книга.-каза Виктор и му подаде няколко листа.
-Мхмммм…-неудобно измрънка мъжът, взе листите и зачете.
След като прочете листите, които Виктор му беше дал, изражението му приятно се измени и една голяма усмивка се настани на лицето му.
-Пишете страхотно! Имате собствен,уникален стил на писане, който не съм срещал до сега. Как е възможно да нямате още книга? Знаете ли имам предложение за вас. Имам издателска къща и бих искал….
- Искате ли пица? –прекъсна го Виктор
-Няма да откажа. Благодаря. И коремът ми вече мърмори…но
-Добре. Ще поръчам. – каза доволно Виктор
-За книгата…Искам да ви предложа…
-Днес е починал Маркес, разбрахте ли? –отново го прекъсна Виктор
-Да, изключително тъжна вест. Но нека да се върнем на моето предложение…имате страхотен потенциал и…
-С какво да бъде пицата?
-С пилешко. Благодаря. Все още обаче не проумявам как може да нямате още издадена книга?!
-И аз обичам пилешко. Ще се разберем с вас. – шеговито каза Виктор и му намигна с око. Бих искал да почетем смъртта на Маркес, като прочетем един негов разказ, разбира се, ако нямате нищо против?
-Как бих могъл да имам! Страхотна идея! Помислете все пак за предложението ми-искам да ви издам.
-Благодаря,ще помисля. Разказът се казва „Монолог на Исабел, докато гледа как вали над Макондо". Навярно сте го чел?
-Разбира се, един от любимите ми е!- зарадва се гостът
Виктор взе телефона, поръча пицата, поднесе димяща чаша чай на непознатия и взе една дебела книга от рафта.
-Готов ли сте?- попита с усмивка Виктор
-Напълно! Започвайте.- каза гостът и се настани удобно
-„Монолог на Исабел, докато гледа как вали над Макондо".
‚Зимата връхлетя върху ни една неделя, когато излизахме от църква. В събота през нощта беше задушно. Но дори в неделя сутринта никой не мислеше, че може да завали…‘

Докато Виктор препускаше през страниците с поглед и желание на дете, което току що се бе научило да чете, вечерта легна като послушно куче на изтривалката пред вратата. Някъде вече беше спряло да вали. Скоро спря да вали и при тях.

петък, 11 април 2014 г.

ЧЕРЕН ХАЙВЕР ЛИ?

чезне селото
с бързината на колибри
пейките губят цвета си
орехите се пречупват
и не е от много орехи
циглите падат
руши се кирпича
заприличва всико на
свлачище
и на онази грозна гостенка
дето станала е домакиня
наперена селска кметица
нанася се тихо по къщите
-по обраслите пътеки
ще я познаеш-
пред вратите кисне и маха,
усмихва се ехидно
знае,че ще се завърна
и ще пия кафето си с нея
на студения бордюр,
ще нищим клюки
ще броим смърти
ще плюем семки
ще плюем зъби
в тази гробница
смъртта не е само дума
ароматите само дишат
малки животи скрити
в свинския сапун на баба
в компота от дюли
в пушека от гюма
в тинята на Осъма
в босите ми крака
в овцете на баща ми
в хляба на майка ми
в мокрия цимент...
и с вечността на еднодневката
баща ми се провиква
„Иренче,окоси тревата!”

УБИЙЦИ НА МРАВКИ

солим по детски
мравки по ъглите
но смеем ли
да се погледнем
не
и двете знаем
че убиваме
слонове