четвъртък, 13 декември 2012 г.
соЛ
“ти си солницата дето не пуска” ми прочете от онази книга на Господинов, с която не се разделяше и само това ми повтаряше, а аз все повече се дръстех и поемах виновно мокрото от слюнките, които хвърчаха към мен всеки път, всеки божи път, в който ми го крещеше право в двете запушени дупки, да, аз бях солницата дето не пускаше, а ти все повече не можеше да ядеш месото си без сол, удряше ме в масата, блъскаше ме, друсаше ме като курва, а аз все повече не пусках, докато накрая просто не се изсипах върху жилавата ти пържола. настърви се и я изяде като животно, дивак..изяде я не защото най-после я посолих, а защото друга пържола нямаше. всъщност не бях много сигурна защо го направи, но да се беше видял отстрани, боже..по-противно нещо едва ли ти самият бе виждал някога. и не съм аз вече тази солница, не си и ти онзи безсолен тип.и спря месото...спря го..месото..защото ти просто умря от сол.
Абонамент за:
Публикации (Atom)