чезне селото
с бързината на колибри
пейките губят цвета си
орехите се пречупват
и не е от много орехи
циглите падат
руши се кирпича
заприличва всико на
свлачище
и на онази грозна гостенка
дето станала е домакиня
наперена селска кметица
нанася се тихо по къщите
-по обраслите пътеки
ще я познаеш-
пред вратите кисне и маха,
усмихва се ехидно
знае,че ще се завърна
и ще пия кафето си с нея
на студения бордюр,
ще нищим клюки
ще броим смърти
ще плюем семки
ще плюем зъби
в тази гробница
смъртта не е само дума
ароматите само дишат
малки животи скрити
в свинския сапун на баба
в компота от дюли
в пушека от гюма
в тинята на Осъма
в босите ми крака
в овцете на баща ми
в хляба на майка ми
в мокрия цимент...
и с вечността на еднодневката
баща ми се провиква
„Иренче,окоси тревата!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар